“Къде беше, мой синко синеок?” – пита Боб Дилън в “A Hard Rain’s A-Gonna Fall”, един от протестните му химни от 60-те, когато още го беше грижа. Тогава поетът редеше рими за собствените си душевни терзания, които се оказаха и терзанията на цяло едно поколение американци (и не само), оплетени в собствените си идеали за свобода, справедливост, мир и любов. По онова време акустичната му китара, хармоника и хриплив глас са достатъчни, за да революционизират милиони млади хора, питащи “колко дълго трябва да живее някой, преди да му позволят да бъде свободен?/Отговорът, приятелю мой, с вятъра се носи…”

Къде беше досега, мистър Дилън? Колко време трябваше да мине, за да могат верните ти български фенове да се потопят в аурата на твоето великолепие? Отговорът дойде на 3 юни, когато в Зала 1 на НДК се събраха хора от всички възрасти: някои очевидно бяха чакали поне 40 години, други цялата си ранна младост, трети, току-що наченали 20-те си години, не криеха, че за тях творчеството на барда е скорошно откритие, имаше и невръстни деца.

Музикантът излезе с бенда си в състав от Тони Гарниър, контрабас, Чарли Секстън, китара, Стю Кимбъл, китара, Дони Херон, педъл стийл и Джордж Рисайл на барабаните. Дилън свири предимно на клавирни, много на хармоника и малко на китара. Пя с усилие, но не без хъс и известно чувство за хумор, което се проявяваше в закачливата му усмивка и шеговитите пози, които заемаше от време на време.

Изглежда Дилън подготвя различен репертоар за всяка страна, в която изнася концерт. Стори ми се, че за България беше подбрал повече любовни песни от рода на “Love Sick” и “Just Like a Woman” и по-малко от бунтарските му класики, макар че българската публика ревностно припяваше на “Like a Rolling Stone” и “Blowin’ in the Wind”, изпълнени по време на биса. Искаше ми се да чуя “I Shall Be Released”, например, “Desolation Row” или “All Along the Watchtower”, в които при всяко слушане откривам нещо ново и които не престават да ме вълнуват.

На излизане от залата чух коментари, че Дилън е направил толкова странен аранжимент на песните си, че ги е изменил до неузнаваемост. Очевидно той вече не може да звучи като оня гневен млад мъж, чиито искрени до болка изповеди, акомпанирани само с акустична китара и пронизваща хармоника, хората обикват и ценят. Нима е нужно – нали през дългата си и плодотворна кариера Дилън е минал през толкова много превъплъщения, някои от които смайващо нелепи за феновете му, като прекръстването му и пеенето на християнски религиозни химни, както и първите му експерименти с електрическа китара и многочленна банда. Но в това е и геният на Дилън, постоянно да преоткрива себе си, музиката си, религията си, света, в който живеем всички ние и да остане верен на себе си. Слава Богу.