_

20 години по-късно

За възраждането на проекта се заговори именно след десетгодишен застой – през 2002 г., когато Министерският съвет взе решение №853 за отмяна на решението от 1991 г. и подновяване на процедурите и лицензионните процеси във връзка с изграждането на АЕЦ Белене. Следва нов период на застой, но и нова първа копка, с която класифицираха централата като мощно предизборно оръжие.

Оказва се, че на всеки пет или десет години висши държавници правят по една първа копка. И така до третата първа копка, направена от Сергей Станишев в последната година от премиерския му мандат. Година по-късно новият министър-председател Бойко Борисов нарече проекта “гьол” за милиарди и на площадката на АЕЦ Белене отново се възцари тишина.

За периода от датата на спирането на строителството държавата в лицето на Националната електрическа компания (НЕК) е плащала всяка година милиони левове за консервиране на площадката: сумата до 2005 г. възлиза на 80 млн. лв. Парите, заделени от правителството за периода 2010/2011 г., са много повече на годишна база – общо 27 млн. лв. и всеки може сам да си направи извода дали процесът на “замразяване” е финансово оправдан.

Преди време можеше да се смята, че проектът е застрашен от спиране. Днес може доста по-уверено да се каже, че е изправен пред огромни трудности, но не и пред спиране.

Разбира се, има притеснения и те са свързани с отворените възможности за оказване на политически натиск за спиране на проекта. Много повече обаче са икономическите и финансовите основания за продължаването му. Включително и това, че и регионът, и страната ни са изправени пред енергиен дефицит.
_

Колко струва проектът и колко – забавянето?

Цената на АЕЦ Белене е темата, с която се спекулира най-много. Две са основните групи в спора.

Проектът за изграждането на централата е договорен по изключително добър начин, особено по отношение на цената – твърдят защитниците на централата. Противниците отстояват точно обратната теза.

В сравнение с атомни централи, които трябва да се изградят в Европа, Русия, Африка и САЩ, той е много по-евтин. Като пример може да се посочи бъдещата АЕЦ в Турция, където партньор е руската компания Атомстрой­експорт (която е партньор и в Белене). Строе­жът се оценява на 20 млрд. евро, с опция до 25 млрд. евро. За сравнение българският проект е с цена по договор от 4 млрд. евро. Оскъпяването до цената, която се споменава днес в публичното пространство – 6,5 млрд. евро, се дължи в голямата си част на забавянето с почти две години, както и заради изграждането на съпътстваща инфраструктура.

Лошото управление от страна на Българския енергиен холдинг, загубата на стратегическия партньор в лицето на немската компания RWE, твърде неясната политика от страна на НЕК, свързана с неправомерното прехвърляне на финансови средства по проекта са в основата на забавянето на строителството и съответно на оскъпяването.

Интересен е фактът, че България три пъти получава предложение от Русия за финансиране на дейностите за АЕЦ Белене, но и трите пъти отказва. По своята същност то е било за отпускане на заем от 3,8 млрд. евро на изпълнителя Атомстройекспорт, а така руската компания сама си гарантира кредита. Такава възможност е била изискана от страна на НЕК още при подаването на офертите. По такава формула ще работят Турция, Виетнам, а и други страни.

_

20 години по-късно

За възраждането на проекта се заговори именно след десетгодишен застой – през 2002 г., когато Министерският съвет взе решение №853 за отмяна на решението от 1991 г. и подновяване на процедурите и лицензионните процеси във връзка с изграждането на АЕЦ Белене. Следва нов период на застой, но и нова първа копка, с която класифицираха централата като мощно предизборно оръжие.

Оказва се, че на всеки пет или десет години висши държавници правят по една първа копка. И така до третата първа копка, направена от Сергей Станишев в последната година от премиерския му мандат. Година по-късно новият министър-председател Бойко Борисов нарече проекта “гьол” за милиарди и на площадката на АЕЦ Белене отново се възцари тишина.

За периода от датата на спирането на строителството държавата в лицето на Националната електрическа компания (НЕК) е плащала всяка година милиони левове за консервиране на площадката: сумата до 2005 г. възлиза на 80 млн. лв. Парите, заделени от правителството за периода 2010/2011 г., са много повече на годишна база – общо 27 млн. лв. и всеки може сам да си направи извода дали процесът на “замразяване” е финансово оправдан.

Преди време можеше да се смята, че проектът е застрашен от спиране. Днес може доста по-уверено да се каже, че е изправен пред огромни трудности, но не и пред спиране.

Разбира се, има притеснения и те са свързани с отворените възможности за оказване на политически натиск за спиране на проекта. Много повече обаче са икономическите и финансовите основания за продължаването му. Включително и това, че и регионът, и страната ни са изправени пред енергиен дефицит.
_

Колко струва проектът и колко – забавянето?

Цената на АЕЦ Белене е темата, с която се спекулира най-много. Две са основните групи в спора.

Проектът за изграждането на централата е договорен по изключително добър начин, особено по отношение на цената – твърдят защитниците на централата. Противниците отстояват точно обратната теза.

В сравнение с атомни централи, които трябва да се изградят в Европа, Русия, Африка и САЩ, той е много по-евтин. Като пример може да се посочи бъдещата АЕЦ в Турция, където партньор е руската компания Атомстрой­експорт (която е партньор и в Белене). Строе­жът се оценява на 20 млрд. евро, с опция до 25 млрд. евро. За сравнение българският проект е с цена по договор от 4 млрд. евро. Оскъпяването до цената, която се споменава днес в публичното пространство – 6,5 млрд. евро, се дължи в голямата си част на забавянето с почти две години, както и заради изграждането на съпътстваща инфраструктура.

Лошото управление от страна на Българския енергиен холдинг, загубата на стратегическия партньор в лицето на немската компания RWE, твърде неясната политика от страна на НЕК, свързана с неправомерното прехвърляне на финансови средства по проекта са в основата на забавянето на строителството и съответно на оскъпяването.

Интересен е фактът, че България три пъти получава предложение от Русия за финансиране на дейностите за АЕЦ Белене, но и трите пъти отказва. По своята същност то е било за отпускане на заем от 3,8 млрд. евро на изпълнителя Атомстройекспорт, а така руската компания сама си гарантира кредита. Такава възможност е била изискана от страна на НЕК още при подаването на офертите. По такава формула ще работят Турция, Виетнам, а и други страни.

_

В началото по нищо не личи, че това ще се превърне в добре организирано престъпно начинание. “Не беше нещо официално – спомня си Патрик Тоуи. – Беше нещо, което правех за пари. И като услуга на Албърт. Защото той ми беше приятел.”

Двамата се сближават виртуално в IRC, но едва четири години по-късно, през 2003 г., започват да се срещат. Патрик хваща автобуса от родния си град Вирджиния Бийч до Ню Йорк в първото си пътуване за порцията кеш, която му се полага като член на Shadowcrew. Едва 18-годишен, младежът тръгва с благословията на майка си, която има нужда от пари, за да плати наема.

Когато пристига в Ню Йорк, той се вмъква в хондата на Албърт, където се почерпва с кексче с марихуана от пълната торбичка, която се валя в краката му. Двамата са се подготвили за предстоящата мисия с тесте празни кредитни и дебитни карти, с които са се снабдили по интернет. Чрез четец на магнитната лента, включен към лаптопите им, в картите са закодирани данни от крадени сметки. И така двамата приятели започват похода си от банкомат на банкомат. Скоро джобовете на панталоните им се издуват от двайсетачки.

Отраснал в беден дом, в който действащите лица често се сменят, Патрик започва да пуши трева на 11, напуска училище на 15 и не след дълго е хванат от ФБР за проникване в мрежата на интернет доставчик. Висок и наперен, с къса руса коса – приликата с Еминем е очевидна, но и не само външно. Патрик е много умен и винаги изглежда да е само на крачка от поредната саможертва. Безцелен самотник и надежден хакер, той е тих и лаконичен, с изключение на случаите, когато го провокират и тогава всичко приключва с тупаник. “Ако го раздразнят, бързо се пали и е готов да къса глави – казва Стивън с възхищение. – Той е като слабичкото момче в ъгъла, с което трябва много да внимаваш, защото е истински луд.”

Операция “Стани богат” започва в Маями. Хакерите, които Албърт е вербувал, циркулират с колите си по магистрала 1, която пресича търговски части на града с много светофари. С лаптопи под ръка те търсят магазини с отворени безжични интернет мрежи – практика, известна като “уордрайвинг”. И когато открият такава мрежа, паркират наблизо или наемат хотел в района и моментално влизат в базата данни на магазина с клиентските плащания. После стоят и чакат удобен случай. Оттам насетне всеки път, когато се извършва плащане с карта, хакерите могат да съберат данните и да ги изпратят на Албърт. Той пък ги препраща на Патрик и други сътрудници из страната, които разчитат закодираната информация и вкарват нова, с която спокойно да се теглят пари от банкомати. Дялът, който се полага на Албърт, е изпращан в пощенска кутия в Маями. Възпитан в католицизма, той чувства известна вина към хората, чиито сметки изпразва: “Със сигурност ще свършим в ада” – казва на Патрик. Но веднъж като разберат за измамата, компаниите за кредитни карти ще възстановят парите на клиентите си, мисли си Албърт. “А на него изобщо не му пукаше за кредитните институции” – твърди Патрик.

Като цяло планът не е лош, но има известни неудобства и е рискован: всеки удар е ограничен само до един магазин, така че хакерите понякога чакат с часове на паркинга. Това, от което се нуждае Албърт, е “снифър код” – програма, която ще му осигури достъп до разплащателните транзакции на по-високо ниво. С добре изпипан код той би могъл да проследи слабите места в мрежата, от местния магазин до централния офис на веригата, където се съхранява много по-голяма база данни, а и рискът от разкриване изглежда по-малък. Албърт няма нужните умения сам да напише такъв код, но знае кой би могъл да му помогне. Моментално изстрелва есемес на Стивън Уат.

По това време Стивън е на работа в Морган Стенли в Ню Йорк, след като е успял да завърши колеж на 19 г., но работата от девет до пет в тесен офис го задушава. С нетърпение чака да дойде краят на седмицата, за да поеме към някой нощен клуб и да преживее поредния звезден трип с LSD. Освен това използва извънработното си време, за да твори кодовете, от които Албърт има нужда, включително и програми за проникване в мрежата на bizrate.com и Флоридския международен университет. Обичайната бизнес етика в този случай не значи нищо в сравнение с братството на хакерите. “Никога не съм имал морална дилема дали да му дам нещо – казва Стивън. – Бяхме приятели и в желанието си да му угодя не съм обръщал внимание на моралната отговорност, която нося аз.” Независимо че никога не са живели в един и същи град, двамата с Албърт се сближават неимоверно с течение на времето. Така че, когато той го моли да напише кода за пробив, Стивън откликва с готовност. Надрасква го за 10 часа – един миг от живота на хакера, – като му дава работно заглавие “блабла”. Достатъчно умен е, за да не задава излишни въпроси от рода защо му е на Албърт този код. “Той много внимаваше да не дава прекалено много информация на хората, с които работи, в това число и на мен – казва Стивън. – Но ние всички бяхме наясно в какво се замесваме.”

С помощта на новосъздадения код Албърт и бандата му успяват да проникнат в корпоративни мрежи и да свалят от там милиони номера на кредитни и дебитни карти, заедно с пароли и ПИН кодове. После информацията се прехвърля на сървъри, които Патрик е създал в Латвия, Сингапур, Китай и Украйна. От там пък местни сътрудници, които Албърт е наел онлайн, използват данните за източване на банкови сметки и банкомати по цял свят. Към края на 2005 г. в пощенската кутия на Албърт в Маями пристигат партиди от по 370 000 долара. Операция “Стани богат” изглежда проработва. Шефът обаче не е напълно щастлив. В един момент той осъзнава, че обирането през банкомати е доста рискована работа – в крайна сметка веднъж вече е бил арестуван по този повод. По-сигурно и доходно би било да продаде номерата на картите на други хора, нека те да му мислят как ще си теглят парите. И така Албърт опира до услугите на Максим Ястремски, 22-годишен украинец, цар на киберпрестъпленията. Ястремски урежда номерата и останалата информация да бъде закодирана в банкови карти, които после биват продавани по нощните клубове в цял свят – по 300 долара парчето, от които Албърт прибира половината. За да препира парите, преди да стигнат до Маями, хакерът използва офшорни разплащателни системи в интернет от рода на WebMoney и E-gold. Той се превръща в ненадминат бизнесмен, дори измисля и име на успешното начинание – Green Hat Enterprises.

С разрастването на бизнеса навлизат нови играчи, които трябва да контролира, затова Албърт въвежда система на комуникация само със закодирани съобщения. Той постоянно проверява Ястремски, който обикаля из Източна Европа с часова разлика от седем часа напред, като го разпитва за продажбите и го подканя да пласира картите “бързо, бързо”. Албърт държи още двама руснаци на заплата, които му вършат мръсната онлайн работа. Програмист към нюйоркския офис на британската банка Барклийс помага на Албърт да изпере към 800 000 долара, но по някое време започва да се държи странно и Стивън го сплашва, че ще го подложи на тест за наркотици. А в Маями друг хакер създава главоболия на Албърт с прекалената показност, с която афишира новото си богатство, като харчи шестцифрена сума за реплика на ланец, който видял в клипа на рап парчето “Diamonds on My Neck”.

Бизнесът процъфтява. “Имам цел – пише Албърт на Ястремски. – Искам да си купя яхта като на Роман Абрамович.” По някое време потокът от кеш е толкова обилен, че той се оплаква на Стивън как трябвало да преброи на ръка 340 000 долара, защото броячът се развалил от прекалена употреба. Двамата приятели си говорят всеки ден, обсъждат даже и двойствения живот на Албърт като таен агент на службите. Веднъж той дори води Стивън в централата във Вашингтон, за да го представи на шефовете си там, които имат интерес да използват невероятните му технически умения. Той обаче отказва да се включи.