Определено бях изненадан от произведението на българката Мишел Бонев. Въпреки критиките към филма драмата я има и най-често тя не е изкуствена. Интересът ми беше предизвикан и от съпътстващата лоша слава на Сбогом, мамо. Сякаш има два сюжета – един на ниво “филм” и втори на ниво “отзвук около филма”. Някога бабата (Татяна Лолова) изоставя на улицата дъщеря си Яна (Мишел Бонев), която на свой ред предава нея и двете си дъщери – дотук е по сценарий. Продължението се пише от самата поява на лентата: режисьорката Мишел Бонев се опитва да се отърве от спомените и противоречията, като прави филм за личната си драма. За нещастие това е и първият й по-сериозен допир с България след години на изгнание/спасение в Италия. Както и във филма, България отново й обръща гръб – срива със земята лентата, преди да я е гледала. Сбогом, мамо се оказа замесен в политически скандал с италианския кабинет на Берлускони и с българското правителство на Борисов, чийто културен министър се разходи с делегация на кинофестивала във Венеция заради специалната награда за човешки права, присъдена на филма.

Едва ли някой у нас е гледал непредубедено Сбогом, мамо. Диалогът (като изключим този на майката) е изключително постижение за нашенските бозаджийски разговори от екрана. Това, което натежава, е преекспонираният патос. Жената/режисьор/актриса се вълнува, защото е зачекнала най-голямата драма в живота си: конфликта с майка си и нейното предателство. Но Бонев не е трябвало да пише репликите на майка си сама, нито да я играе, защото на психологическо ниво тя още не е преодоляла раните в душата си. По ирония на съдбата митологизираният архетипов образ на Злата майка, с чиято сянка Бонев се опитва да се сбогува, се е загнездил толкова дълбоко в сърцето й, че е успял, освен живота й, да съсипе и приличния й дебютен филм. Иначе, без да е учила кино, тя се справя доста по-добре от някои “утвърдени” родни режисьори.

Освен личната история, едно от основните достойнства на Сбогом, мамо е точно предаденият исторически период на социализма през личната призма на авторката. Сбогом, мамо е истински авторски филм – позицията на автора, дори и когато е 100 процента фалшива, е защитена и поставена смело. Бонев успява да размрази консервирания спомен от детството си доста по-добре от нашенските режисьори, които, кой знае защо, се страхуват да бъдат естествени. Епизодът, в който малката Елена (или Мишел) се опитва да се нареди два пъти на опашка за портокали, е много точен и искрен. Няма пози и лозунги, само чистата случка: едно дете не успява да измами системата. На селската сватба за три минути оживява вечният конфликт град-село. Разрезът е бърз, но прецизен.

Съвременният период, когато бабата е настанена в държавен старчески дом, е правилен като насока, но зле поставен на екран. Жал ми е за Татяна Лолова, която без никакъв смисъл търпи редица унизителни положения поради липса на творчески заряд в самия образ – определена слабост на сценария. Освен това няма как да повярваме на тъжната истина с българските държавни домове за изоставени, след като явно целта е била да се направи реклама на съвсем конкретен частен здравноосигурителен фонд.

Младите актриси в образите на дъщерите са много точни. Илка Зафирова като лошата надзирателка блести с качествата от най-добрите си роли. Персонажът на бащата също е добре развит както в сценария, така и като актьорско превъплъщение на Юлиан Вергов. Малката Елена е изключително добра. Кулминацията на филма е сцената, в която бащата съобщава на дъщеря си, че не иска повече да я вижда, забил поглед в земята. Трагедията е истинска и хваща здраво за гърлото.

Стефан Галибов