Не е ли прекрасно, че след албум, озаглавен Recovery [“възстановяване”] Еминем издава диск, чиято основна тема е оправянето на сметките? Bad Meets Evil е съвместен проект със стария му приятел Ройс Да Файв Найн. Двамата са издали няколко сингъла в края на 90-те и дори имат обща песен в The Slim Shady LP, но обичайните за рапа дрязги ги разделят, докато злата участ не ги събира отново след смъртта на колегата им емси Пруф от D12. Помирителното им парти залага на качество, което се среща сравнително рядко в хип-хопа: самообладание. “Две различни същности със склонност да си слагат топките в устата ти” – рапират двамата. Е, не е точно като Simon and Garfunkel в Сентръл Парк, но пак е мило по свой си начин.

Връщането към корените от времето на първия албум кара Еминем да дивее отново като младок: “Сега сигурно искаш да бях пукнал, но аз наелектризирам./ Удря те ток, екзекутиран си от екзекутора на моето флоу, прекалено бързо, че да може човешкото око да го фокусира” – бълва той в “Loud Noises”. Резултатът е психорап върху не прекалено натруфени, еластични бийтове (главно от продуцента на D12 Мистър Портър). Ройс също не е в албума само за украса: във “Fast Lane” той рапира как сваля униформата на полицай и го провесва за топките на рога на еднорог.

Цялата среща на лошото със злото на моменти идва в повече – да броиш жените, които си го отнасят в Hell: The Sequel е като да броиш отчуждените от банки къщи по Осмата миля в Детройт. Но има и човешка страна: докато Бруно Марс пее мелодичния соул припев в “Lighters”, Ройс отбелязва, че отново е задвижил кариерата си, за да може баща му да се пенсионира по-рано. Шейди, направил си едно малко добро.

Джон Долан