Gorillaz и Ерика Баду са фенове на бандата

Тримата шведски диджеи купонясват здраво

Рапърът наваксва изпуснатото заради затвора

Стаята за освобождаване в мъжкия затвор на Ню Йорк е потискаща, както може да се очаква. Счупен телефонен автомат, гаден под, остро флуоресцентно осветление. До стената е подпрян ръждясал стар автомат за напитки, а на отсрещната са подредени в редица сини пластмасови столове, на които съпругите и майките на затворниците чакат да бъдат освободени техните хора, докато гледат повторение на Опра без звук. Сцената се контролира от пазач в синя униформа, на стъклото пред него виси предупредителна табела: на остров райкърс са забранени огнестрелните оръжия, амунициите, ножовете, наркотиците, алкохолът, записващите устройства.

Часът е два сутринта на 4 ноември. Небето е черно, сипе се ситен дъжд. Навън двама затворници чистят боклука край оградата от бодлива тел, докато мръзнат в оранжевите си гащеризони. “Пич, имаш ли цигара” – прошепва единият. Пазачът му изкрещява да продължава да работи. В далечината се очертава силуетът на Манхатън, Емпайър Стейт Билдинг свети. От другата страна на залива червените светлини по пистите на летище Лагуардия примигват подигравателно.

(По-късно той обича да разказва как докато всички били на двора, а един самолет излетял несъмнено към някой тропически рай без бодливи мрежи, някакъв затворник се обърнал към него и му казал: “Пич, на бас, че даваш всичко да си на този самолет.” Той поклатил глава: “Нее, имам си свой самолет.”)

На далечния край на моста, извън огражденията, чакат хора: TMZ, MTV News, папараци, фенове. Трябвало е да го пуснат в полунощ и те висят вече няколко часа – проверяват Twitter, разменят слухове. Някой казва, че е чул, че е бил наказан един ден и няма да излезе преди утре. Друг му отвръща, че това са пълни глупости, които разпространяват ченгетата, за да се разотиде тълпата. На плещестия надзирател, който патрулира на паркинга, не му пука. “Защо ви е потрябвало да го чакате тоя чекиджия? Вървете си!”

Когато минава три час?, после четири, после пет и шест – дори най-фанатизираните почитатели решават да идат да спят, и на практика не е останал почти никой, когато най-сетне се появява конвоят в 8 ч. Десет джипа със затъмнени стъкла (“Все едно возехме президента” – описва ситуацията мениджърът му) се движат с военна точност. Майка му е в едната кола, човекът, когото нарича свой баща, е в друга. Един майбах се отделя от групата и влиза навътре, за да вземе ценния си товар. Той вече е свалил зеленото затворническо облекло и е облякъл цивилни одежди: бяла блуза с дълъг ръкав, бяла шапка, обувки Vans. Качил е четири-пет кила след осем месеца лицеви опори. Изглежда изморен, дори леко замаян.

Майбахът намалява на излизане през портала, ескортиран от необозначен бус на Департамента по наказания. Той ще го отведе в Манхатън в луксозния му хотелски апартамент, където ще прегърне децата си, ще изпуши триумфална пура и ще си вземе дълъг горещ душ. Ще прекара следобеда в оправяне на плитките си и игри със семейството, после ще се качи на частния самолет за вкъщи. Но сега, когато порталът се затваря зад него, може да мисли единствено за това, че всичко вече е в миналото. За първи път от 242 дни Лил Уейн е свободен човек.

* Материалът е публикуван през март 2011 г. в RS 017.

Едно криволичене между стоп и пълен напред

Бил Гейтс и борбата с глобалното затопляне

Най-голямото киберпрестъпление за всички времена