Записани в разстояние на цяло десетилетие и без почти никаква намеса на други музиканти, тези два албума звучат като компилации от изпаднали песни, но в най-добрия смисъл на думата: музика, която преследва всяка възможна идея. Издаденият три седмици преди Let It Be през 1970 г. McCartney оповестява любовта на Пол към съпругата му, както и раздялата му с The Beatles. Трогателно е обаче как той се опитва да пресъздаде стила на бившите си колеги, свирейки на всеки един инструмент: барабани като Ринго (“Every Night”), китарни слайдове като Харисън (“Man We Was Lonely”) и блусарски китари като на Ленън (“Oo-You”). Шедьовърът е “Maybe I’m Amazed”, но останалите песни те карат да се чудиш как ли щяха да звучат, ако ги свиреха The Beatles.

McCartney II от 1980 г. е записван, докато Wings почиват, и отново е изцяло солов албум. “Waterfalls” е балада с пиано, която би звучала идеално, ако Адел й направи кавър. Но шокиращото тук са шантавите експерименти – например напомнящата Kraftwerk “Temporary Secretary”, които предричат сегашната епоха на денс-поп композиране от лаптопа.

И McCartney, и II са издадени отново като луксозни преиздания с DVD-та с домашни филми и други бонуси. Най-добрата нова песен е “Suicide”, мюзикхол, който пропада под тежестта на метафората в заглавието си. За някой, който пише перфектни поп песни, без това да му коства повече усилия, отколкото са необходими на обикновен човек, за да си направи сандвич, сигурно е било забавно да направи тези албуми. Поне те така звучат.

Уил Ермес